Mалкото русо момиченце се беше сгушило в скута на стареца, обгърнато от едрите му, силни ръце с най-нежната дядова прегръдка. Къдричките му падаха около ангелското личице. Очичките му светеха като малки искрици и в тях се отразяваха първите Звезди на вечерното Небе.
- Дядо, как светят Звездите? Кой ги е закачил на Небето? Мога ли да се кача на някоя много висока кула и да си взема една?
- Хеей! - засмя се старецът. - Укроти се, Искрице! Едно по едно! Ще ти разкажа една приказка, която чух от моя дядо - за Звездичките. Искаш ли?
- Казвай! Ама веднага почвай!
Момиченцето се намести още по-плътно в дядовия скут. Погледът му подскачаше наляво-надясно, докато постепенно утихна, упоен от спокойния глас…

Много-много отдавна на света не е имало нищо. Дядо Боже живеел съвсем самичък. Компания му правели само стихиите, които вилнеели из цялата Вселена. Те се отбивали понякога при дядо Боже и го питали защо не пусне Живота от сърцето си, но дядо Боже винаги им отговарял така: „Още е рано! Пък и Животът сам ще реши кога да излезе навън.”
Най-много място в сърцето на дядо Боже имало за Любовта. Тя изпълвала сърцето му. Един ден Любовта помолила дядо Боже да я пусне да се поразходи из Вселената. Той не можел да й откаже нищо, но й казал: „Ще те пусна, щом искаш, но се прибери бързо! Ти си по-силна от всичките стихии и ако те видят, ще пожелаят да си откраднат от тебе, за да получат част от Силата ти!”

- Дядо, а какво е бил Животът в сърцето на дядо Боже?
- Всичко, което виждаш сега около теб, миличко! Слушай сега!

Любовта толкова искала да се поразходи из Вселената, че била готова да обещае всичко на дядо Боже и бързо се съгласила.
Най-мощната стихия, която владеела всички останали, била стихията на Мрака.
Тя господствала над цялата Вселена и обгръщала всичко. Превърнала всички останали стихии в
невидима енергия, за да остане само тя - тъмнината на Мрака. Силата й била неописуема. Мракът не бил нито добър, нито лош. Всичко било в хармония под неговото господство. Притежавал неустоима красота, лишена от багри и форма. Точно от Мрака искал дядо Боже да предпази Любовта...

- Дядо, Бог страхувал ли се е от Мрака?
- Не, слънчице мое! Страхът се появил много-много по-късно във Вселената.
- А защо е искал да предпази Любовта от Мрака?
- Защото и Любовта, и Мракът имали неизмерима сила и дядо Боже не е знаел какво ще се случи, когато Мракът срещне Любовта, миличко. Слушай по-нататък...

Дядо Боже открехнал лекичко сърцето си и Любовта тихичко се промъкнала във Вселената. Сърцето на дядо Боже било широко, но Вселената била необятна… Любовта почувствала красотата на Мрака и затанцувала с цялата си прелест. Вселената се изпълнила с нещо ново, невидимо и вълшебно. Дядо Боже притворил добрите си очи и зачакал. Той вече знаел какво ще се случи.
Дошло време Животът да излезе от сърцето му. Любовта се реела във Вселената и омайвала все повече и повече Мрака. Върховният Господар на стихиите не можал да устои на Любовта. Тя била по-силна от него.
Тогава Мракът прегърнал Любовта и я попитал:
- Какво си ти, Прекрасна?
- Аз съм Любовта... А ти сигурно си Господарят Мрак?
- Да, аз съм… Защо е толкова хубаво да съм с теб? Искам завинаги да останеш с мен!
- Не мога, Господарю Мрак. Аз живея в сърцето на дядо Боже и му обещах да се върна. Има толкова неща, за които да се грижа там!
- За какво се грижиш?
- За Живота. В него има много-много неща, които се нуждаят от мен!
- А защо Бог не пусне Живота във Вселената? Така ще можеш да се грижиш за него и едновременно с това да си с мен?
- Много е тъмно във Вселената... Животът може да съществува само в светлината…
- А кой дава тази светлина?
- Аз… - отвърнала тихо Любовта.
Мракът притихнал… Никога досега не бил пленяван така силно от копнеж да бъде с някого. Дори за миг не можел да допусне, че може да се раздели с Любовта. Мракът разбирал, че има изход, но този изход означавал край на неговото господство и хармония.
Мракът помълчал още малко и проговорил:
- Не искам повече да господствам над Вселената сам... Искам те до мен. Вселената е празно място без теб, Любов моя… Подарявам ти я!
Любовта се свила в притихналия Мрак и промълвила:
- Не искам Вселената да бъде моя... Искам само да мога да й дам светлина. Така Животът ще може да съществува в нея.
- Направи го!
И Любовта се втурнала из цялата Вселена и започнала да закача малки, красиви фенерчета. Когато решила, че вече е наредила достатъчно фенерчета, тя започнала да разпръсква искри и да пали всяко едно от тях. Така във фенерчетата засияла Светлината на Любовта и Вселената станала безкрайно красива, осеяна с мъничките фенерчета на Любовта. Така се появили Звездите.
Дядо Боже отворил очи, за да види чудото, сътворено от Любовта. После тихо отворил сърцето си и пуснал Живота от него…

- Вселената е много широко място, слънчице. И до ден днешен Любовта пали Звездички в Небето. Всеки път, когато нечие сърце бъде изпълнено с Любов, на Небето изгрява нова Звездичка.
Някой ден и ти ще запалиш своята Звездичка там…
- Дядо, а ти запалил ли си вече своята Звездичка?
- Да, миличко! Преди много години…
- А аз мога ли да я видя?
- Не зная, моето момиче. Звездичките си приличат. Може би си я виждала дори. Но това не е толкова важно. Важно е Звездичките
да стават все повече на Небето, нали?
- Да, деденце…

Момиченцето притихна... След няколко минути старецът наведе глава към него и видя спокойното му личице, отпуснато в сладък сън...