Хей! Момче! Сещаш ли се за шамара, който ти ударих, когато се опита да ме целунеш? Сещаш се сигурно, защото беше прекалено силен, за да го забравиш.

Хей! Момче! Сещаш ли се когато ми донесе първото цвете. То беше синьо и мe подсещаше за твоите очи. Но цветето падна. Аз бях много тъжна, но ти се усмихна и каза, че ще ми донесеш много такива цветя! Но нито едно нямаше такъв цвят, който да ми напомня за твоите очи.

Хей! Момче! Сещаш ли се когато един път се опитах да те целуна, а ти се дръпна и каза: “Миличка, не те обичам, вече друга обичам и няма смисъл да бъдем заедно.” Тогава аз те погледнах тъжно и ти казах Сбогом. Обърнах се и откъснах един лист от дървото и започнах да го гриза. Тогава усетих горчивият вкус на листото. Мислех, че то ще намали болката, но тогава чух твоят топъл и нежен глас: “Миличка, мога ли аз друга да обичам.” Тогава аз се обърнах и започнах да те целувам. Колко беше мил светът в тези мигове. На другата сутрин отидох при теб, но ти беше блед тъжен! Не говореше. И когато поисках да си вървя ти каза: “Миличка, днес заминавам за Америка!Може би повече няма да се видим. Аз бях потресена от твоите думи После, на първо време си писахме писма, но след това разбрах, че не трябва да се разпалва любов без перспектива и, че любовта чрез писма не е любов. В последното си писмо му написах няколко реда от една стара японска поговорка: „Да обичаш е също както песен да пееш, но няма песен без край.” На другия ден видях писмо, адресирано до мен и веднага познах неговия почерг. Питах се дали да го отворя или да го оставя във шкафа при другите неотворени писма. Двоумях се с треперещи ръце го отворих, а в него пишеше: „Миличка, на дванадесети вечерта тръгвам от Америка и на тринадесети съм в София.Връщам се завинаги! Когато чуеш моя глас, ако не ме искаш затвори слушалката. А ако ме искаш ще поговорим и ще бъде както по-рано. И кой казва, че няма песен без край?!